Ето и моят пътепис. Тракът е същият като на Емилиян (е, почти същият), но аз оставих отклонението което направихме преди Аспарухово - гледките към язовира са чудни.
Веломаршрутът Комунари – Дъскотна имаше за цел проверка на част от велопохода "Чудния изток на Стара Планина". Сутринта на гарата се събрахме обичайните заподозрени – Емилиян, Ксения и аз – Орлин. Влак до Комунари, асфалт до Аспарухово... дотук нищо интересно. Малко преди Аспарухово решихме, че имаме твърде много време и можем да проучим едно отклонение – черен път над язовира. Е, проучихме го – не води до никъде, но от него се открива чудна гледка към язовира и мостовете! Спуснахме се по успореден черен път и пак по асфалта.
Село Добромир. Уж още не бяхме започнали похода, а стана обяд... Времето беше подходящо и хапнахме набързо. Тръгнахме по черния път малко след Добромир. Пътят върви изцяло покрай реката, има скални групи наречени Костенурката, Свинската глава, Професора и т.н. Не са много впечатляващи, единствено Костенурката подхождаше на името си. Пътят е много приятен, въпреки, че е доста чакълест - колелото ми с твърда вилка яко се тресеше. Гората пази сянка и е удоволствие да се кара. Пътят пресича на 2-3 места реката по нови бетонни мостове - на първото имаше поставена бариера – явно заради джиповете, но нас не ни спря. Както не ни спря и скъсаната верига малко по-нататък. Тъкмо предния ден си бях купил машинка за верига и ето случай да я използвам (дано не ми се налага твърде често).
Чешмички, рекички и все нагоре и нагоре! По едно време реката пресече пътя и единият вариант бе да се цопнем в нея. Другият – да минем по мостче от две легнали над реката дървета. Пренесохме колелата по мостчето и пак на път. Нагоре естествено, като са правили пътя сигурно не са знаели, че има посока надолу. Караме, бутаме, бутаме и караме, стигнахме до 450 м. височина и картата показваше че по-нагоре нема накъде. Точно там се показаха и къщите на с. Заимчево.
Пуснахме се на скорост по улиците (т.е. улицата – тя е една) на селото и дъждът реши точно сега да се излее. Не че не се канеше и не гърмеше последните два часа, но смятахме че ще ни се размине. Моментът беше подходящ – точно под едно кафене. Намъкнахме се вътре леко мокри и разпуснахме с чай и кафе. Аз напирах да тръгваме, но Емилиян ме успокои че оттук нататък е само надолнище и бързо, бързо ще стигнем Дъскотна.
Дъждът бе спрял, слънцето се чудеше дали да погрее още малко, но часът бе 17:15 – половин час до влака. Няма страшно, нали е все надолнище! Да, ама не. Тръгваме от Заимчево – нагорнище. Натискаме педалите, завой след завой, пътят току тръгне надолу – и пак нагорнище. За капак гумата ми спадна, явно някой трън я е уцелил, та на три пъти донапомпвах. Снежа, Ясеново, бе нямат ли край тези села? Красивите гледки се сменяха като калейдоскоп, но ние фърчахме по надолнището (най-сетне и то се появи) и правехме шоу на местната ентелигенция - 40 км. в час, 50, 57 – на завоите режехме изкъсо, но стрелката на часовника не спираше!
Времето изтече, влакът вече трябваше да е на гарата, а Дъскотна беше все още далеч. Карай да върви, все ще намерим къде да спим. Вече няма закъде да бързаме... но нека да отидем все пак до гарата. За да я знаем къде е, не за друго. На гарата – празно, само един с червена шапка си почиваше до линията. „Влакът мина ли?” „Кой влак?” „За Варна” „А, не, ето го, но билети няма да ви продам, във влака ще ги платите с глоба”. Докато питаме и иззад завоя изскочи един забързан дизел и едвам спря. Хубаво е когато не само ние закъсняваме за срещата, а и отсрещната страна... Глобата във влака се оказа по-евтина от билетите, прибирахме се пълни с впечатления и възхитени от похода. Пожелавам и на вас да видите чудните места в тази малко известна част на Стара планина – заслужава си!
П.С. Щях да забравя за трака... Ето го, а по-късно ще добавя и снимки.
http://www.wikiloc.com/wikiloc/view.do?id=1663066
