"Чудния изток на Стара Планина" - пътеписПрибрахме се от дългоочаквания поход, измихме колелата, източихме снимките от картите и вече можем да опишем четирите незабравими дена (и нощи).
Ден първи. Варна – Дъскотна – Аспарухово.5:20 – Събуждане (трудно)
5:45 – Нарамвам раницата и газ към гарата
6:10 – Събираме групата и купуваме билети
6:30 – Кроасан и кафе за закуска
6:50 – Влакът тръгва. Най-сетне...
Така започна велопохода „Чудния изток на Стара Планина“ - дълго подготвян, с големи очаквания и разочарования от малкото желаещи и проблемите с резервациите. Но ето че всичко това е зад нас, колелата на влака правят тудуф-тудуф, времето е чудесно, веригите смазани и остава само да врътнем педалите.
Във влака сме част от групата – Здравко, Емо, Ники, Ели, Краси, Искър, Бойко, Орлин, после се качиха и тримата софиянци – Ева, Пламен и... онова момче с къдравата коса и очилата, аз имена помня трудно... Слязохме на гара Дъскотна, където ни посрещна Миро с автомобила и багажа. Следва качване до село Заимчево. През нощта явно беше валяло, черният път беше ужасно кален, но Здравко каза че трябва да се тръгне по него. Ех, няма как, шеф е – тръгваме по черно. Кал, кал, не е като да не сме виждали кал, но ние сега тръгваме, а вече сме омацани до ушите. Първо препятствие – река. Дъските на моста са яко изгнили, тук таме липсващи и единствено централната греда поема тежестта. Преминаваме един по един и пак на път.
Стигаме с. Речица. Уф, най-сетне калта свърши. Следващото черно е в гора и там не е така зле. Малко преди селото гледаме голяма група хора насядали в някаква градина. Събор? Не – оказа се погребение, селцата там са турски и обичаите им не са ни много познати. Селцето е малко, правим една снимка и продължаваме по асфалта. До Заимчево не се случи нищо интересно и ето вече караме по черно. Маршрутът ми беше познат – бях го минавал преди 3 седмици но в обратна посока. Сега беше значително по-лесно – пътят беше почти само надолу, но за съжаление пълен с камъни. Препятствия не липсваха – недълбока рекичка, която трябваше да се мине на висока скорост, една по-дълбока, която се преминаваше по импровизиран мост от паднали дървета и коприва, много коприва! Чак ме засърбява, като си спомня! По пътя имаше и забележителности – чешма, която никой не видя, скални формирования „Костенурката“, „Свинската глава“ и др., които също никой не видя. Е, как да ги видя, като колелото се тресе като миньорски пистолет в ръцете, каската е нахлупена в очакване на падането и очите са вперени в пътя? Карам и се чудя на този камък ли да се натреса, на онзи ли или да предпочета тази дупка!
Слязохме до пътя за с. Аспарухово и пак въпрос – по асфалта ли да стигнем или по черно? По черно разбира се, колко му е? Колко, колко – един час дъжд. Заваля ни точно до един от мостовете на жп линията и се скрихме под него. На моста имаше тръби за отичане на водата, и една от тях се изливаше право върху велосипедите и ги изми все едно не са стъпвали в кал. След дъжда минахме през няколко прекрасни места – едно връхче с чудесен изглед към язовира и Чудните скали, един тунел през който минахме с велосипедите и самите Чудни скали. Точно пред тях един голям камък беше паднал току що и бе направил дупка в асфалта. Решихме, че вероятността два камъка да паднат на едно и също място един след друг е минимална, следователно най-безопасното място е точно върху този камък и там си направихме снимки.
Ето ни в къщата за гости в село Аспарухово. Чудна гледка към язовира, кухня, бутилки бира, сауна, фитнес, бутилки бира, басейн (празен), бутилки бира, морава за палатките и маркуч за миене на колелата. Споменах ли бирата? Шосейната фракция на клуба (Мариета и Камен) вече беше тук, както и Цвети, Мартин с жена си и сина си на няколко месеца. Може и да пропусна някого, да не ми се сърди – нещата бяха динамични и все нещо се случваше. Наизвадихме бутилките, салатите, пържолите и всичко както му е реда. Определихме графика за следващия ден, кой откъде и как ще кара, кой къде и кого ще чака и... не помня какво е станало после, понеже съм се домъкнал със сетни сили до леглото и съм заспал уморен от каране и емоции.
Ден втори. Аспарухово – Булаир – Гермето.На сутринта установих, че предната ми гума е спаднала. Смяната и ми отне време, но не бях аз причината за късното тръгване – едва към 10:40 потеглихме на път. Пак се разделихме на асфалтаджии и по черно. Този път софиянците предпочетоха асфалта – явно сме ги поозорили, да не говорим, че едното момче – Пламен не беше карал велосипед от дете.
Тръгнахме на изток по един силно изронен някогашен асфалтов път. В началото имаше само качване, но пътят бе чудесен – лесен за каране с много сянка и поносим наклон. Вече започнахме да усещаме красотата и спокойствието на тази част от планината. След достигане на най-горната точка последва лудешко спускане – остатъците от асфалт бяха достатъчно за да отпуснем спирачките и недостатъчно за да сметнем пътя за асфалтов. Газ надолу! Завой, малко кал! Пак завой, оппа... цяла рекичка по пътя! След това подмиване спряхме на мост откъдето направихме отклонение на север за да стигнем брега на язовира. Малко преди него имаше страхотна беседка и чешма с пет чучура, от които се лееше цяла река. Ние предпочетохме истинската река, която ромолеше до беседката и част от групата се топнахме да се разхладим. Мястото беше вълшебно и направо не ни се тръгваше, но ни чакаше доста път, а и предусещахме, че ни чакат още красиви места. И не се излъгахме!
Отново поехме нагоре, вече по горски черен път с камънак тук-таме, но ясно очертан и лесен за изкачване. Гледките се сменяха – вековна гора, открито място, река Елешница край пътя, мостчета. Словесното описание е безсилно да предаде красотата на тази планина – нямаше нещо, за което да кажеш – ето това е красивото, просто всичко беше хубаво и в хармония. Дори и двамата мургави ездачи върху мотоциклет, който не си знаеше годините. С тях се засякохме при изкачване, те се зарадваха, че някой кара из техния край и ни пожелаха приятен път. Малко преди това се отклонихме от река Елешница и поехме по сериозен наклон за последното изкачване. На най-високата точка се откри чудесен изглед – в далечината село със задължителната „ракета“, много хълмчета, спокойствие и пътека който тръгва надолу. Май много повтарям думите чудесен и великолепен, но няма по-точни, които да опишат местата през които минавахме.
След кратко слизане стигнахме до последната точка на черния път – с. Булаир. Оттам поехме по асфалта в посока към „Гермето“ – туристически комплекс, където бяхме ангажирали нощувки. Няма да ви занимавам с посрещането от намусения дядо, на който всички му бяха криви, нямането на това, на онова, проблемите с банята за тези, които са на палатка. Всичко това беше нищо в сравнение с емоциите от деня. Малко след нас дойде и групата на шосейките. Пламен, който за първи път караше велосипед се бе справил мъжки – не е шега да въртиш 80 километра по баирите без да имаш тренинг и опит!
Ден трети. Гермето. Горен Чифлиик – Венелин – Круша – Камчия.Следващият преход беше най-дългия – 55 км. по проект, с доста неизяснени участъци и решихме да тръгнем достатъчно рано, за да имаме време за път. Да, ама намеренията са едно, а изпълнението друго. Аз пак лепих гума на разсъмване и пак друг беше виновен за закъснението (няма да казвам кой). Така че потеглихме в 11 часа по стръмен път, който ни изведе на билото на рида. Там се откри такава гледка... Не, няма да казвам чудесна, не защото се повтарям, а защото тази дума е слаба за описанието на морето от върхове, ридове, гори, поляни, селца и... и... абе колкото и да се опитвам не мога да предам усещането за простор и свобода, което изпитахме там.
Пътят беше по „равно“. Разбирай качване, спускане, качване, спускане и пак отначало. На една от поляните написахме с камъни „УСТРЕМ!“ и сега чакаме сателита на Гугъл да го заснеме за да станем световно известни. Спряхме за почивка на връх „Дедева чука“, където поспорихме кого чука това деде и за къв ... е решил точно тук да чука. Едно от качванията беше по наклон поне 45 градуса – как го качихме само ние си знаем. Затова пък, когато поехме по пътя за Горен Чифлик ни чакаше само надолнище... и големи коловози. Колелото се събираше вътре до главините, но поне бяха широки и педалите не закачаха страните им. Марто и Ники решиха че това е най-подходящото място да паднат и се изтърсиха един върху друг в коловоза – за щастие с много смях и без никакви последствия. Всъщност това беше единственото падане за целия поход. Коловозите свършиха и почна кал, обаче ние вече бяхме претръпнали и въобще не ни пукаше за калта. Вземахме локвите на марш-наскок, някои дори се връщаха и ги минаваха още по веднъж – за радост на фотографи и кинооператори. Спускане, спускане – отново с висока скорост и с голям кеф. Тракът от GPS-а твърди че там съм стигнал 40 км./ч. което за черно си е много.
Долни Чифлик ни посрещна с горещина и липса на вода. Чешмата край пътя бе твърде съмнителна с надписа „Водата е негодна за пиене“ с зачертано „не“. Спаси ни един магазин в селото, където 7 литра едвам стигнаха за да напълним гърла и бутилки и поехме по равнината към река Камчия. Последваха с. Пчелник, моста над Камчия, с. Венелин и стигнахме до еко-парк Венелин. Тук бяхме вече твърде зажаднели за... бира разбира се! Водата е за миене. Поръчахме бири, рибени чорби и заредихме батериите докрай. Разделихме с Марто, който реши че плажа е по-примамлив от перспективата да върти педали в следобедния пек, а ние поехме по следващото нагорнище към с. Круша.
Пътят натам ми беше съвсем пресен – от миналата седмица и карахме уверено по плетеницата от пътища – от върха на хълма тръгваха пътища на пет посоки. Тук е мястото да дам заслуженото на GPS-ите – без тях щяхме да губим време в догадки и търсене на правилния път. GPS-ите обаче нямаше да помогнат, ако Емилиян не беше прокарал маршрутите предварително на сателитната карта със сверка с топографските. Беше си свършил работата чудесно – всичко беше много точно планирано, никъде не загубихме маршрута и след редовни сверки с навигацията карахме така, сякаш вече сме минавали оттам неведнъж.
На Круша възникна малък спор – дали да продължим по предварителния проект – през с. Равна гора или да потърсим връзка с асфалтовия път водещ до Пода. След дискусията решихме, че времето е доста напреднало и вторият вариант е по-кратък. Първият опит да налучкаме пътя бе неуспешен – от низината преди с. Китка поехме по асфалтов път, който ни заведе до помпена станция със застрашителни табели, а заобикалянето и се оказа невъзможно. Не се опитвайте да видите това на трака, аз провалите ги режа, все едно не са били
Малко по-нататък, след едно мостче хванахме верния път, който скоро излезе на асфалта към Пода. Минахме покрай един рибарник, където залязващото слънце ни изкуши да спрем за снимки и скоро излязохме на пътя Обзор – Варна. В асфалта няма нищо интересно, след няколко километра отклонихме към Камчия, където пристигнахме към 8 часа. По общо мнение, този преход беше най-хубавия от четирите и дългото каране си заслужаваше всяка минута.
Ден четвърти. Камчия – Паша дере – ВарнаВ Камчия бяхме настанени в бунгалата на Рай – приятни, макар и малко остарели. На сутринта чакахме Седрие, Бойко и Мартин, които да се присъединят към нас до Варна. Мързелива утрин, кафе, излежаване по креслата и в тревата, но вече сме в цивилизацията и не бързаме. Днес нямаме график за гонене, Варна е на три пресечки път и ще стигнем когато стигнем.
Тръгваме отново неголяма група по черно (другите бързаха по шосето). Пътят, както подобава покрай морете е с много пясък, което е гадно, когато бързаш и весело, когато не бързаш. Като видим пясък минаваме на ниска предавка и въртим колкото можем да се измъкнем. Старото колело на пясък директно се предаваше, но новото се измъква без проблеми. Маршрутът минава покрай поделението Родни балкани, местата са красиви, но не могат да се мерят с гледките от предните дни. Малко преди Паша дере пак пукнах гума – вече водех класацията по спукани гуми!. Ето че сме на плажа – лятото още не е почнало, тук там има някой на пясъка и морето е чисто и гладко като тепсия. Водата бе относително топла като за Май месец и не пропуснахме да се топнем. Ели пробва как се плува с шлифер (тя му викаше дъждобран) поради липса на бански. Не, че ние имахме бански, но до шлифери не стигнахме. На тръгване от Паша дере предложих да се движим по черно, но групата не го прие – явно всеки искаше по бързо да се приберем, пък и Емо спомена, че в кв. Аспарухово има заведение с жива бира. Оттам нататък до Варна пред очите ми се мержелееха изпотени чаши с кехлибарена течност и всяка табелка „Каменица” край пътя вдигаше мощността на двигателя с пет коня. Спускането от Галата към Варна предразполага към високи скорости, но е коварно предвид големия трафик. Малко преди Аспарухово колите рязко намалиха скоростта – на пътя имаше сериозна катастрофа с един загинал. Смачканите автомобили ни напомниха, че карането на велосипед не е шега работа и безопасността трябва да бъде на първо място.
В Аспарухово спряхме на бистрото с жива бира и я опитахме. Заслужава си – вкусът е по-различен и определено е по-приятна от бутилираните. Огледахме кичозно облечените абитуриенти, преминаващи с мерцедеси покрай нас и поехме за последният участък от маршрута. При влизането в града Марто даде пример за безопасно каране с посочване на препятствията, спиране на светофарите в редица и стегнато движение в група. Може би е необходимо някой път да проведем инструктаж с практически примери за движение с велосипеди в града – лятото идва, трафикът нараства, а много велосипедисти се движат все едно са в гората.
Равносметката от велопохода е 20 участници, 186 км. по черно за четири дни. Всяка дестинация бе премината и по черно и по асфалт. Но това, с което ще запомним този поход не са цифрите, а красотата на природата, сплотеността на екипа и перфектното планиране на маршрутите. Сигурно е, че ще се връщаме в Източна Стара планина отново и отново за да изследваме нови кътчета от тази малко известна, но много красива част от България.
П.П. Снимки и тракове - по-късно, като се наканят и другите отговорни другари да си свършат работата.
